На живота ужасно много му липсва нещо. Въртим се, движим се и винаги е едно и също. Вървим, прекосяваме континенти и истории и винаги е едно и също - ето, сякаш не е помръдвало никога, една малка, така и незапълнена дупка в нас, слаб вик, като на същото дете, забравено на края на голям плаж в никоя страна, докато междувременно навън тичаме, говорим, отиваме, идваме – но кой всъщност отива там вътре, какво означава всичко това? Обичаме, не обичаме, взимаме, даваме, смеем се и плачем, ала какво от това, какво остава от всичко, какво има във всичко това? Нещо липсва и липсва. Като история, която не е започвала никога, като леко вътрешно дихание, никога недоловено, един слаб, чист вик на СЪЩЕСТВО, което казва: „Къде е животът, къде съм аз, къде започва това?“

Голямата история на света е много проста. Тя се съдържа в един миг.

Един малък миг, който е.

Като бял пламък.

Капка от големия Лъч.

И толкова истории за нищо. Толкова викове, толкова търсения и крачки, думи, религии и философии: колко много трудности създават! Спираме за секунда и то е тук. Винаги тук. Гледа като изгубено дете. И не разбира кой знае какво от всички тези истории: „Как, та това ли е животът? Това ли са хората? Как?...“

Гледаме, а то няма нужда да гледа каквото и да е било - то е чистият поглед. Ходим, тичаме, търсим, а то няма нужда да търси - то е тук, то е винаги тук. Ние искаме и не искаме, обичаме и не обичаме, а то няма нужда от нищо – то е. И то е ВСИЧКО – къде е липсата в него? То е цвете, роза, човек, кон, гущер – то е всичко, което е. То гледа и е. Плъзгаме пръсти по пясъка, сливаме се с лъча върху малкото листо, наблюдаваме все едно какво по тротоара, просто гледаме, а сетне се отнасяме в друга посока.

Едно дете го гледа с часове.

Възрастният човек го е забравил. За това му са необходими крачки и крачки, думи, евангелия, мъки и мъки, и философии, които замъгляват всичко и създават навред учудващо объркване, за да може изведнъж там вътре да се направи пролука и да се излезе на чист въздух.

Понякога изобщо не правим пролука, а на два крака сме напълно умрели, в едно с всичките трофеи...

Такава е магията на Ментала.

Той тъче, бродира, превръща в чудо и мистика всичко, което докосне, евангелосва и анатемосва, вярва и не вярва, одобрява и осъжда, и е все едно в черно или в бяло, с да или не, за или против – една и съща покривка от онова нищо, което просто е.

САТПРЕМ